When I’m lost in the rain…

Обичам да вали,обичам дори да се разхождам в дъжда....но понякога
дъжда не пречиства,а оставя следи. Тогава сякаш всеки следващ дъжд носи
само усещането напоено с аромат от рози, докоснати от  меките капки , а всяко затваряне на очите те облива с една и съща картина – за езеро с лилии и топлина, нахлуваща в мислите и сетивата.

Дъжда е особен вид стихия и състояние. Никога не е просто дъжд. Има хиляди определения за него-пролетен, летен, тих, ромолещ, стихиен, пороен, като роса, из ведро... и всички знаем,  всеки път носи различно чувство. Дъждовните капки сякаш никога не падат само по лицето ни, а често преодоляват граници и тежко се удрят като мисли в нас. Те дори не са идентични помежду си, въпреки, че принадлежат на един и същ облак, напротив всяка капка отразява светлината различно и поема свое собствено количество от нея... Казват, че така се появявала дъгата-когато слънцето протегне длани през водата... А това начало ли е на яснотата и как продължава всичко – като светъл ден или като дъждовен. Кое надделява и от чий избор зависи това. А има ли дъга през нощта. Може би има,но ние имаме друг тип сетива . Така сме устроени. Но защо ми е дъга,ако няма да я видя... както любовта,която не се показва.
А може би има нужда и красота във всяка дъга.Дори и да не знаем достатъчно за нея.
 Да.... екзистенциалното. Все до там стигаме. А неуловимото. Но кой има нужда от въображение.
В крайна сметка емоциите не са най-верния регулатор,защото от гледна точка на съществуващото се намесват мнооого фактори.
Но мисълта ми беше за дъжда и за неговата неизяснена формула и действие. Всички сме изградени от толкова много вода и все пак е различно-сълзите никога не са съпоставими с дъжда (колкото и да ги сравняват),защото в тях има сол , а дъждовните капки са чисти, от тях не боли, не дразнят очите, нямат онова разяждащо действие  на солта, но в крайна сметка  и не извират от нас...те са просто външно въздействие,което някога просто помага да скриеш сълзите или да ги измие...