Един от любимите ми философи, Блез Паскал казва-"Не е добре да си напълно свободен,не е добре да си напълно задоволен"...
Та си мислих,ако следването на истината означава отделяне на скъпоценното от нищожното, то това предполага постоянно търсене, а търсенето само по себе си не винаги носи задоволство и свобода, особено ако не дава хармонични отговори. Ако обаче изключим истината като абсолютен императив, то нещата доста се опростяват, поне що се отнася до търсенето, защото премахва безпокойството, но пък изключително натурализира свободата и задоволството. Проблемът е тем, че и в двата случея пълнотата липсва .Но пък пълната свобода и задоволство водят до загуба на отговорност и несъществуване на себеобуздание, което вече е липса на морал,защото се явява бягство от истината и граничи с хедонизъм.
Кант казваше"Когато за основно положение се вземе евдемонията,вместо елевтерономията,то резутата е евтаназия на всеки морал" Това изказване до някъде прекратява безкрайната дихотомия.
Разбира се неизбежно е да се отбележи, че до голяма степен постигането на пълната свобода и задоволство сочат нисък критерий на изисквания към себе си и средата, защото само един посредствен ум си осигурява каквато и да било пълнота.Тук основата е в огреничените размери , които се нуждаят от твърде малко за да бъдат запълнени и изобщо е трудно да се говори за идеални форми и абсолютност...
Всичко това ,обаче не дава отговор,не намира хармонията,която е някак имплицитно натрапена в пртиворечието-пълна свобода и задоволство(идеала за щастие на повочето хора),което обае "не е добро".
Ако личността е стигнала до пълната свобода и пълното  задоволство,тогава започва да губи представа за избора, защото подменя всички  граници като  приема  всичко за  правилно...което разбира се е самозаблуда и безумие. Това е подценяване ,както на свободата, така и на задоволството.
Съществуващият свят е плуралистичен,има идеи  както за доброто,така и за злото....и  да приемаш всики тях "на чисто" е крайна степен на недовършеност.Каква свобода от тук нататък.
Тази безкрайна консеквенция ме води до извода ,че всъщност всичко това е практически естествено и земно неосъществимо,а ако е ,то само в някаква дегенеративно изопачена и редуцирана форма.
Защото пълната свобода предполага висока степен на устойчивост и духовна сила, иначе води до срив на личността.Пълната задоволеност пък трябва да се основава на голямо себеобуздание и морал.
И в двата случея ,обаче  пълнотата е ненужна ,а и невъзможна. Защото ако идеална човешка личност няма, то тя не би могла да се справи и с аболютността им.
Тогава остава само стремежа,защото материалнотстта и нейните ограничения са непреодолими. Това не предполага стремеж към смъртта,а смелост-стремеж към силна жажда за живот с готовност и пренебрежение към смъртта.А подготовката за това е убочението в морал,за да сме готови да направим истинския избор от добро, както казва А.Августин.
Тук се намесва вярата,като пряко зависеща от свободната ни воля.
Но това означава да търсиш, да дишаш търсейки, но не съмнявайки се.Което не изключва бдителността.
Странно е колко са ограничени нашите възприятия и приемат пълнотата на свободата и задоволството като материални такива.
И ето ,че тук пак стигаме до вечната дилема-иманентното или духовното.